Георги беше сербез. Не цепеше басма на този онзи. Той се знаеше. От малък го гонеше чувството за величие. И така до сега. Имаше самочувствие. Чул не чул имаше мнение. И все така. Стана голям, намери си хубава работа. Вървеше му. Ожени се. Родиха му се деца.
От известно време започна да участва в нощните гонки на околовръстното шосе и от време на време спечелваше някое надбягване. В почивните дни все ремонтираше един стар мощен автомобил и го изпробваше на съседната улица.
Купи си нов по-мощен двигател и го монтира на автомобила си. Монтира и едно самоделно шумозаглушително гърне, което трещеше като пикиращ реактивен самолет.
През ноща когато минеше по улицата, прозорците на съседните блокове трепереха като при земетресение 7-ма степен по Рихтер. Хората се будеха и се чудеха, няма ли кой да ги спре тези “шумови терористи”.
По обед бабите от квартала се оплакваха една на друга, как пак не са могли да спят от шума на нощните надбягвания.
Преди време се чу, че две момчета при надбягване са се сбъскали. Едното загинало на място веднага. Другото потрошено останало до размазаната кола с единия крак под седалката, а другия под колата, дишало тежко и не можело да помръдне. Всички наоколо, организатори, секунданти, включително и зрителите, които присъствали винаги и наддавали, избягали. Никой не се притекъл да помогне.
Той седял безпомощен дълго време, докато не минал случаен автомобил и водача не се обадил на бърза помощ. От закъснялата помощ получил трайни увреждания и сега всеки след обед го изкарваха в инвалидна количка пред блока. Беше получил и ментални увреждания. Непрекъснато се занимаваше с едно топче и някакъв ластик. Имаше вид на голямо едногодишно бебе, а родителите му не знаеха къде да се дянат. Мислеха и се обвиняваха, защо не са били по-категорични, за да го откъснат от тези пусти надбягвания. Но вече беше късно. Знае ли човек какво ще му дойде да главата.
А Георги продължаваше да участва в надбягванията. Напоследък не беше между първите и го беше много яд. Започна да се отбива в съседната кръчма. Винаги пиеше по една две бири, накрая по една водка и се прибираше с колата. И така една вечер КАТ му прибра книжката. Оказа се, че не му била останала и една точка. Даже му взели малко повече.
Очертаваше се дълго време да бъде без книжка и трябваше да се явява на изпит все едно, че никога не е имал права. А трябвало да мине и психопреглед, за да проверят дали всичко му е наред. Почти никаква перспектива за скорошно решаване. Но нали автомобилът му беше при него. Не е като във Франция да му го конфискуват. И той си го караше. Даже качваше и жената и децата си. Всички знаеха в квартала, но все едно че нищо не виждаха. А той продължаваше да нарушава. Нали се готвеше за голямото надбягване, което щеше да се състои на околовръстния път.
Тази вечер беше с приповдигнато настроение. Усещаше че ще спечели. Обясняваше на пияндетата в квартала след втората водка, как ще грабне голямата пачка.
Беше малко прекалил с пиенето, но се качи в колата и тръгна към дома си. Вече наближаваше, но изведнъж реши да изпробва колата. Оставаха три дни до състезанието. Направи обратен завой и се отправи към трасето, където стават гонките. Наду с пълна газ. Движението не беше толкова интензивно, защото минаваше 11 часа вечерта. Даваше газ. Километражът минаваше 130 км. Усещаше силите си и виждаше как взима наградата. В този момент някаква светлина се появи от дясно, лявата предна гума попадна в дупка покрита с вода и колата тръгна наляво, а насреща се движеше автомобил също като неговия, и на цвят, и на вид, и на модел. Нямаше време. Двата автомобила се срещнаха челно. Страхотен удар. Кинетичната енергия започна да мачка ламарините. Те се огъваха като тънък лист хартия. В един момент спря да мачка ламарините и започна хората да троши.
Шум, дим и мириз на човешка трагедия. Той като никога си беше сложил колана. Не можеше да помръдне. Счупили му се бяха двата крака и таза. Носът му беше размазан. Дясното око изхвръкнало. През миглите на лявото изтрезняло око видя в другата кола три човешки тела останали без дух, а на задната седалка едно малко момченце на три години, в детско столче, със застинали очи, бавно примигващи пред безумието на някои човешки същества.
В този момент той видя наградата с пачките как се отдалечава, а пред него се откриваше широката магистрала на съдебната система, която водеше към затвора.
А в дома му, на прозореца, жена му и двете му деца се оглеждаха в тъмнината и го чакаха да се върне.
